Истанбулският форум от миналата седмица беше интензивно интересен. Представените изследвания бяха посветении на “Емоции, храна и движение в Средиземноморието между 1492 и 1923” и засягаха най-вече Балканите. Въпреки горещината, и окуражавани от дребни на размер кулинарни чудеса, преминахме през поредицата теми с удоволствие и дори със страст. Последното може да звучи необичайно за научна конференция, но всъщност не е. Изследователите на храна често са емпатични декетиви на миналото, изпитват и интелектуален, и густаторен ентусиазъм към хранителните практики и знание, които проучват.
Проф. Едам Елдем говори за информацията, която можем да извлечем от иначе арогантните и предубедени мемоари на френски пътешественици от предходни векове. Той предложи за размисъл и темата за щетите, нанесени от “вътрешния ориентализъм” - идея, която може да бъде приложена и към българската история. Понятието “вътрешен ориентализъм” описва унищожителното снизхождение, което различни модернизаторски течения развиват към обичайните форми на живот сред населението. Обичаите и маниерите, които те смятат за недостатъчно модерни, се превръщат в повод за срам и стават основа на безцеремонни, (само)унизителни и често репресивни опити за “цивилизоване” на собственото население.
“Българският панел” се състоеше от две теми: Стефан Дечев обсъди готварската книга на Петко Славейков от 1870 г и идеите за модернизация на храненето в България. Аз представих изследване как в началото на 20 век в България, в контекста на една в голяма степен оеднаквена кулинарна култура, се конструира “другостта” на останалите етноси чрез техните хранителни практики. Проучването стъпва на мемоарите на Георги Каназирски-Верин, Никола Алваджиев и Райна Костенцева за Пловдив и София от началото на миналия век.
Айлън Юней Тан говори с увлечение за прогонените по времето на испанската реконкиста евреи и тяхната миграция към Балканите, и особено Турция, която в голяма степен според нея е “завръщане”. В подкрепа на това тя посочи многобройни езикови и кулинарни преплитания на корените на балканската и еврейската кухня. Модераторите се опитаха да я прекъснат, но се предадоха пред ентусиазма й, а и пред чудесния балкански обичай добрият разказвач да се уважава.
Розита Д’Aмора говори за значението - и огромната цена - на храната в дипломатическите отношения между Неапол и Османската империя. Мари-Елен Соне-Лерой е интервюирала имигранти от различни райони на Балканите, включително от България, за техните густаторни спомени от родните им места. Нейната тема беше как с миграцията, която пренася в нова сетивна среда, мигриращите запечатват спомена не само рационално, но и с тялото си, със спомени за вкус и аромати.
Юзге Саманджъ, която организира събитието заедно с Розита Д’Амора, показа как готварските книги от последните десетилетия на Османската империя възпроизвеждат хранителната идентичност на различни етнически групи. Според нея постните ястия със зехтин, идващи от гръцки и арменски общности, са интегрирани през този период, когато те започват да бъдат консумирани и от мюсюлманското население.
Конференцията се организира от Юзге Саманджъ и Розита Д’Амора и от техните университети Юзйегин (Ozyegin University) и Universita del Salento с подкрепата на програмата COST на Европейския съюз.