Мемоар от ГДР описва загадъчен българин с озадачаващи хранителни навици

Преди няколко дни в Берлин попаднах на мемоарната книга “Дванайсет години”. В нея американският писател Джоел Ейджи разказва за периода, който е прекарал като дете в Източна Германия пред 1950те. Доста любопитно и добре написано четиво, една от сцените в които е особено интересна за българския читател.

В един момент Джоел описва съседите си, сред които бил някой си хер Гончаров, българин. Той имал бледи, воднисти очи, бяла коса и мустаци, засукани нагоре в краищата. От своя прозорец, разказвачът чувал от време на време как хер Гончаров бил овикван от германската си жена. Тя така овиквала и козите си и било трудно да се направи разлика.

От там нататък Джоел споменава семейство Гончарови предимно във връзка с чудните им хранителни навици. Спомня си, че те се изхранвали от градината си, където гледали и царевица. Тази царевица те продавали за храна на прасетата и много се учудили, когато семейството на Джоел поискало няколко за собствена консумация. След като опитала сварената царевица, фрау Гончарова склонила, че тя е годна за човешка употреба.

После идва ред на фъстъците, които, по спомени на автора, били внесени на източногерманския пазар от Съветския съюз. Фрау Гончарова видяла майката на Джоел в магазина да купува от тях, и й се доверила, че са ядливи, че дори и здравословни. Купила си тя, на доверие, и на следващата сутрин пристигнала с оплакване - фъстъците отказвали да омекнат дори и след много часове варене.

Но може би най-странното хранително отклонение, с която семейство Гончарови окончателно са затвърдени като кулинарни изчадия в този мемоар, се оказват техните… яйца. Семейството на Джоел купувало от тези яйца известно време и те, макар и да не били много лоши като свикне човек с тях, имали някакъв странен привкус на риба. Впоследствие се разбрало, че Гончарови си хранели пилетата с рибешки глави.

Този лаконичен и цветист портрет на “български” имигрант в Германия буди много въпроси. Първо, Гончаров определено не е българско име. Второ, това с фъстъците е повече от интересно - все пак става дума за 1950те, докато фъстъците са банална част от непретенциозните градски празненства в България поне от началото на 20 век (вж например Георги Каназирски-Верин).  Разбира се, фрау Гончарова може и да не е стъпвала в България, а мъжът й да се е страхувал прекалено много от нея, да й каже да вземе да ги опече.

А и изхранването на кокошки с риби глави звучи доста чудновато, макар че може би най-малко от всичко до тук - като се има предвид, че поне до началото на 30те българите са си хранили кокошките с животинските вътрешности, хвърляни от касапите в откритите канали на кланиците. “И досега не съм виждал такива силни, охранени кокошки като в нашия квартал. Настървени от храната, кварталските петли бяха много войнствени. Те се биеха свирепо помежду си, нерядко нападаха дори хора,“ пише в спомените си Павел Вежинов  (Вж Вежинов, “Как се превърна на море“).