Пинца Романа и родството й с питата

На третото си посещение в Рим открих pinsa romana (или pinsza romana), въпреки че фигурира на страницата на голяма верига супермаркети у нас. А дори била регистрирана като запазена марка. С няколко думи: първата разлика с обикновената пица е формата – овална, а не кръгла (за съжаление по-голямата част беше изядена преди да бъде снимана).

Но „откритието“ е тестото – смес от пшеничено, оризово и соево брашно, замесено с квас и втасвало най-малко 24 часа, най-добре – 72 часа. Резултатът е лек и фин вкус, с тънка  хрупкава кора.

Открих дори заведение специално за пинса - EDDAJE PINSZA ROMANA, близо до базиликата Санта Кроче ин Джерузалеме (там изкачват още едно стъпало на здравословността) като слагат безлактозна моцарела в бялата пинса, но пък са с кръгла форма. Всичко за пинсата може да се открие на специален сайт.

Името на това тестено произведение е близко до това на пицата и отдавна е изведено от традиционния от античността насам плосък хляб на Средиземноморието.

Квасени хлябове от смесени брашна пекат в древния Египет, Гърция, Персия, разбира се Рим, както виждаме и днес от внушителната гробница на пекаря Eurysaces до Порта Маджоре, където е останал за поколенията  релеф с изображения на превръщането на зърното в хляб.

Разбира се, никой от тях не слага върху него домати (Америка още не е открита) или сирене (скъпа работа). Но това е особено полезно когато се замислям за кръглата квасена българска ПИТА, заради близкото произношение с пица, а и с турското пиде (което впрочем се родее с пицата с гарнитурата си от сирене, месо и пр.).

Питата, според българския етимологичен речник, взима името си от гръцката πίττα/πίσσα – смола, поради кръглата си форма. Според мене хипотезата за арамейския корен на средногръцката дума за хляб и новогръцката употреба на πίτα за пай е по-реалистична. Северните славяни (руснаци, поляци) не я познават, което ясно подсказва произход в древната общност на Източното Средиземноморие, включително Южна Италия. Благодарение на етнографите от началото на 20 в. можем да я видим като обреден хляб, но нито Димитър Маринов, нито Вакарелски я споменават именно като „пита“ и до днес е останала само като кръгъл хляб с украса.

Първата илюстрация е снимка от Северозападна България на Димитър Маринов, 1892 г, втората е снимка на украсените хябове на хлебозавод "Ритърн".